Жена с ръст 203 см се регистрира в приложение за запознанства – първият ѝ съвпадащ партньор я помоли да обуе токчета, но случилото се по време на вечерята я изпълни с ужас.

Interesting stories

На 78 години вярвах, че най-накрая съм открила някого, който приема окосмяването по лицето ми, без да ме съди. Артър хвалеше мустака ми и многократно настояваше за снимки, на които лицето ми е напълно открито. Това, което в началото изглеждаше като проява на нежност, започна да ме тревожи. Към края на вечерята в дома му, икономката му ме предупреди: „Госпожо, трябва да си тръгнете… преди той да се върне.“


Когато Артър поиска за първи път снимка без никаква обработка, се почувствах поласкана. Но при четвъртото му настояване вече бях подозрителна.

„Пак ли снимка?“ – попитах закачливо по телефона.

„Моля те, Холи. Обичам да те виждам такава, каквато си.“

„Артър, ти вече ме видя три пъти.“

„Съвсем недостатъчно.“

На моята възраст подобно засилено внимание към външния ми вид – и по-конкретно към горната ми устна – беше нещо напълно непознато. Още на двадесет и няколко години ми поникнаха забележими мустаци. Повече от петдесет години се опитвах да ги прикривам, като същевременно понасях втренчените погледи на случайни минувачи. Винаги ме е боляло, когато хората забелязват първо окосмяването по лицето ми, а не нещо друго в мен. Дори когато се опитваха да бъдат учтиви, улавях момента, в който погледът им се спираше точно над устата ми. Бях се научила първа да отмествам поглед – сякаш така можех да спестя и на двама ни неудобството от ситуацията.

Съпругът ми Уолтър никога не е превръщал това в проблем. Целуваше ме всяка сутрин, независимо дали бях обръсната, или не. Веднъж едва не пропуснах една сватба, защото косъмчетата изглеждаха по-тъмни от обикновено. Той просто ми подаде палтото.

„Холи, булката те е поканила, защото те обича. Никой не те наема да рекламираш червило.“

Отидох, макар че проверих как изглеждам в огледалото цели шест пъти.

Уолтър почина преди девет години. Без него ежедневието стана болезнено различно. Липсваше ми неговата непринудена обич – също толкова, колкото и самото му присъствие. Съмнявах се, че някога отново ще мога да се чувствам толкова напълно спокойна и естествена в компанията на друг човек. Научих се да понасям празния дом, но не можех да си представя друг мъж да оглежда чертите на лицето ми и да реши, че не съм достатъчно привлекателна. А после внучката ми създаде мой профил в сайт за запознанства.

„Бабо, заслужаваш си компания.“

Тя качи моя снимка, смеейки се. Три дни по-късно един осемдесетгодишен вдовец на име Артър се свърза с мен. Първият му въпрос беше дали решавам кръстословици с молив или с химикалка.

„С химикалка – отговорих аз. – Достатъчно възрастна съм, за да живея опасно.“

„Значи ще се разберем“, отвърна той.

Вечерните ни разговори скоро се превърнаха в ежедневие. Артър си спомняше за розите ми и попита за новата работа на внучката ми. В един момент, притеснена, повдигнах въпроса за мустака си, подготвяйки се за болезнена реакция. Отговорът му ме изуми.

„Моля те, никога не го бръсни. Според мен си красива точно такава, каквато си.“

Прочетох съобщението три пъти и заплаках. Уолтър винаги ме беше приемала такава, каквато съм; едва сега осъзнах колко дълго бях отказвала да повярвам на уверенията му.

За първата ни среща Артър дойде, носейки любимите ми лимонови сладки. Всеки път, когато забележех, че се вглежда в лицето ми, ръката ми инстинктивно се вдигаше към горната устна.

„Не е нужно да правиш това, когато си с мен, скъпа Холи.“

Оставих ръката си да падне. По време на втората ни среща той ме снима до един розостхраст. По-късно поиска още една снимка – селфи без грим – и аз се съгласих. На третата ни среща той попита къде съм живяла като дете.

„Не винаги на едно място – отговорих аз. – Семейството ми се местеше често, когато бях малка.“

Той прояви необичаен интерес към този отговор, но аз не го разпитах повече.

Няколко дни по-късно той ме покани у дома си на вечеря, приготвена от икономката му Хелън. Преди да приключим разговора, той отново отправи същата молба.

„Ще ми изпратиш ли още една снимка?“

„Артър, така като е тръгнало, ще събереш достатъчно снимки, че да отвориш музей!“

„Само лицето ти, скъпа. Без грим.“

„Защо проявяваш такъв интерес?“

„Защото обичам естествената ти красота.“

Исках да му се доверя, затова му изпратих снимката. Същата вечер обаче осъзнах, че той никога не е проявявал желание да види градината или къщата ми. Интересът му към снимките беше насочен единствено към лицето ми. Спомних си колко внимателно ме беше позиционирал до розовия храст и как всяка следваща молба се свеждаше до това да изглеждам естествено, без грим. Казах си, че прекалено много размишлявам върху вниманието на един добронамерен човек, макар че съмнението остана.

В дома му имаше стари етажерки за книги и снимки на жена, която сметнах за покойната му съпруга. Артър ме посрещна с розови рози.

– За дамата, която отглежда още по-хубави.

– С ласкателства можеш да постигнеш всичко.

Той се усмихна и се загледа в лицето ми – достатъчно дълго, че да ме накара отново да се почувствам неловко и да направя онзи жест на притеснение.

– Влез, Холи.

Вътре той ме запозна с жената, която се приближаваше, носейки две кристални чаши.

– Това е Хелън – каза Артър.

Хелън ме погледна веднъж и изпусна двете чаши. Те се разбиха на пода, а тя остана неподвижна, вторачена в мен.

– О, боже! – възкликнах аз.

– Добре ли сте? – попитах.

– Холи? – промълви тя задъхано.

– Да?

Артър веднага застана помежду ни.

– Хелън, моля те, събери чашите.

– Артър…

– Сега, моля те.

Неочакваната му строгост ме накара да се почувствам неспокойна. Когато Хелън коленичи, за да събере парчетата, аз се наведох да помогна.

– Не, госпожо – каза тя бързо. – Моля ви, недейте.

Артър ст…ме насочи към вечерята.

„Тя преминава през трудна седмица.“

Обърнах се и видях, че Хелън все още ме наблюдава. Имах усещането, че е разпознала някого, когото не е трябвало да среща. Опитах се да приема обяснението на Артър, но счупените очила, стреснатият начин, по който Хелън произнесе името ми, и сериозността в гласа му бяха неща, които трудно можеха да се пренебрегнат. Нищо от това не напомняше за непринудената топлота от предишните ни срещи.

Докато хапвахме пиле с картофи, Артър започна да ме разпитва за детството ми, за родителите ми и дали имам сестра.

„Не – отвърнах аз. – Защо?“

„Просто от любопитство.“

„Тази вечер задаваш доста въпроси за семейството ми.“

„Опитвам се да те опозная, скъпа.“

Опитах се да не обръщам внимание на чувството за дискомфорт, но тогава той зададе един поразително точен въпрос.

„Майка ти живяла ли е в Чикаго през 1965 г.?“

„Откъде знаеш това?“

Той посегна към чашата си с вино.

„Щастливо предположение.“

„Артър, това е доста конкретно предположение.“

„Ти спомена, че сте се местили често.“

„Никога не съм споменавала Чикаго.“

Изражението му се промени. За първи път ми хрумна, че срещата ни може би не е била случайна.

Преди да успея да настоя за отговор, телефонът му звънна.

„Извини ме. Трябва да отговоря.“

Той ме остави сама пред недовършената вечеря. В края на коридора се чу как се затваря врата, последвана от забързани стъпки. Появи се Хелън – с празни ръце и видимо разтревожена.

„Госпожо, трябва да си тръгнете“ – прошепна тя.

„Какво?“

„Моля ви. Преди той да се върне.“

„Какво става?“

„Има нещо, което трябва да знаете.“

Тя ме хвана за ръката и ме поведе към коридора.

„Артър те търси от години“ – каза тя.

„Защо?“

Гласът му ни прекъсна.

„Хелън. Какво правиш?“

Тя продължаваше да ме държи.

„Казвам ѝ“ – отвърна тя.

„Не по този начин.“

„Ами тогава как? Вече имахте три срещи и цяла вечеря.“ „Някой трябва да обясни какво става.“

Той се приближи предпазливо.

„Холи, моля те, не се плаши.“

„Това не звучи особено успокояващо.“

Хелън ме насочи към кабинета му.

„В кабинета му има нещо, което трябва да видиш.“

„Холи…“ – Артър изпадна в паника.

„Не – казах аз. – Покажи ми.“

В кабинета миришеше на препарат за мебели и стара хартия. На бюрото стоеше картонена кутия, която Артър гледаше с очевиден ужас. Хелън я отвори – вътре имаше стари пликове, изрезки и снимки. Тя извади една от тях от предпазен калъф.

На снимката се виждаше момиче тийнейджърка под ярка светлина, косата ѝ беше прибрана назад, а ръцете – скръстени в скута. Разпознах себе си на седемнайсет години, в Чикаго. Майка ми ме беше завела на консултация за красота в един голям универсален магазин. Някой беше обещал да ме направи „по-женствена“. Спомних си пудрата, служителя зад фотоапарата и възрастните, които обсъждаха мъха над горната ми устна, сякаш не ги чувах.

„Толкова много окосмяване ще е трудно да се скрие.“

„Ще са нужни редовни процедури.“

„На тази възраст момичетата са ужасно чувствителни.“

През цялото време на консултацията бях вторачена в ръцете си, а след това плаках в тоалетната. Десетилетия наред се опитвах да погреба този спомен. Но сега, държейки снимката в ръце, си спомних острата светлина, присъствието на майка ми и чувството за пълна безпомощност, докато непознати обсъждаха как да променят лицето ми. Едва можех да повярвам, че това доказателство ме е последвало чак до старини.

„Откъде имаш това?“

Артър седна срещу мен.

„Работех за компанията, която правеше тези снимки по време на консултациите.“

„Ти ли?“

„Бях на 19 – каза той. – Това беше една от първите ми работи.“

Спомних си младия помощник до фотоапарата, който избягваше да ме погледне право в очите.

„Ти си бил там.“

„Да.“

„Спомням си, че те попитах дали изглеждам ужасно.“

„А аз не отговорих.“

„Не.“

Мълчанието му беше останало с мен през всичките тези години. Консултантът се засмя.

— Е, точно затова сме тук.

Отчаяно ми се искаше някой да възрази. Но никой не го направи.

— Защо още пазите тази снимка? — попитах аз.

Артър се размърда неспокойно, преди да обясни:

— Години по-късно един бивш колега се свърза с мен, докато разчистваше едно старо складово помещение. Намерил кутия със снимки и консултационни карти, които е трябвало да бъдат унищожени отдавна. На гърба на снимката беше изписано името ти. Щом го видях, си спомних за срещата и помолих да я задържа.

Обърнах снимката и видях името си, изписано с избледняло синьо мастило. Той бе запазил доказателство за един следобед, който цял живот се опитвах да залича от паметта си.

— Трябваше да ти кажа, че я имам, Холи. И трябваше да попитам дали искаш да си я вземеш обратно.

Той посочи една от консултационните карти, в която бяха вписани името на майка ми и старият ни адрес в Чикаго.

— Разпознах записа за срещата — добави той. — Спомних си за теб.

— Спомняли сте си за мен цели шейсет и една години?

— Не всеки ден. Но никога не забравих какво се случи.

— Тогава как ме открихте?

— На консултационната карта бяха посочени твоето пълно име и това на майка ти. От време на време се опитвах да те намеря, но така и не попаднах на човек, за когото да съм сигурен, че си ти.

Той погледна към снимката и продължи:

— След като съпругата ми почина, опитах отново. Открих името ти в един стар онлайн бюлетин на местна общност. Там се споменаваше внучката ти, а……и розите, които отглеждаше. А месеци по-късно попаднах на профил в сайт за запознанства със същото име и същите подробности. Помислих си, че може би си ти. Затова все разпитвах за детството ти.“

Пръстите ми се вкопчиха в снимката.

„Значи не си попаднал на мен случайно.“

„Не.“

„Защо?“

„Жена ми имаше проблеми с външния си вид – обясни той. – Разказваше ми колко жестоки са били рекламите за красота, когато е била млада.“

Той изглади един прегънат край на консултационната карта.

„След като тя почина, започнах да размишлявам върху работата си. Върху нещата, които съм казвал. И онези, които не съм казал.“

„И реши да ме намериш?“

„Исках да се извиня. Първоначално смятах да ти кажа веднага – каза той. – Но ми беше приятно да разговарям с теб. Страхувах се, че повече няма да проговориш с мен.“

„И затова реши да излизаш с мен?“

Той се изчерви.

„Не съм искал да те нараня.“

„Артър, ти поиска от мен снимки на лицето ми.“

„Мислех, че започваш да се чувстваш по-уверена в себе си.“

„Ти ли трябваше да решаваш това?“

Той сведе поглед. Хелън остана до вратата.

„Видях го как извади тази кутия днес следобед – обади се тя. – Упражняваше се какво да ти каже. Предупредих го, че е жестоко да те изненадва с тези снимки.“

„Щях да обясня.“

„Имаше цели три срещи, на които можеше да обясниш“ – отвърна Хелън.

Обърнах се отново към него.

„Поиска ли тези снимки, за да се увериш, че аз съм момичето от тази фотография?“

„В началото – да, исках да съм сигурен.“

„А след това?“

„Харесваше ми да те виждам щастлива. Помислих си, че може би мога да помогна да се поправи част от случилото се.“

Сравних уплашеното седемнадесетгодишно момиче от снимката със седемдесет и осем годишната жена, която той бе насърчавал да не се променя. Комплиментите му сега придобиха нов смисъл – зад тях стоеше история, която той бе премълчал.

„Можеше просто да ми кажеш истината.“ „Знам.“

„Остави ме да мисля, че харесваш външния ми вид, без той да е обвързан с някакво минало.“

„Наистина те смятам за красива, Холи.“

Изправих се.

„Тогава трябваше да ми се довериш достатъчно, за да ми кажеш защо разпозна лицето ми.“

Той също стана.

„Моля те. Просто исках шанс да поправя нещата.“

„Имаше шанс. Можеше да бъдеш честен още на първата ни среща.“

Когато посегна към снимката, аз я дръпнах.

„Недей.“

Той спря. Хелън се приближи тихо.

„Желаете ли да повикам кола за Вас, госпожо?“

„Да, моля.“

Артър остана до бюрото си, с една ръка, опряна върху кутията.

„Холи, съжалявам.“

Не успях да отговоря. Не бях сигурна дали съжалява за мълчанието си от младостта, или за скорошната си измама. И двете имаха значение, но само второто се бе случило, след като вече ме познаваше. Тази разлика правеше извинението му по-трудно за разбиране, а не по-лесно. Оставих снимката на бюрото и си тръгнах с Хелън.

Четири дни по-късно Артър изпрати писмо, в което се извиняваше за случката в салона, за настояването си да види снимки и за това, че е пазил нещата в тайна. Не поиска прошка. В писмото бяха приложени старата ми снимка и консултационната карта, на която фигурираше името на майка ми.

Докато разглеждах изображението, забелязах нещо, което преди бях пропуснала: момичето под лампата не беше непривлекателно. Беше уплашено, а никой не му беше предложил утеха. Внучката ми ме завари да плача.

„Бабо?“

Показах ѝ снимката.

„Това съм аз на седемнадесет години.“

Тя се загледа в нея. „Имала си красиви очи.“

„Уолтър винаги казваше същото.“

Тя докосна рамото ми. Този път не скрих снимката, като я обърна с лицето надолу.

Седмица по-късно се обадих на Артър.

„Замислял ли си се някога какво се е случило с мен след онази среща?“

„Чак след години“, призна той.

„Прекарах десетилетия в опити да поправя нещо, което всъщност не беше счупено.“ „Съжалявам, Холи.“

„Вярвам ти. Но не знам дали мога отново да ти се доверя.“

„Разбирам.“

Разбрахме се засега да не задълбочаваме връзката си. Същата вечер поставих снимката си от фризьорския салон, направена, когато бях тийнейджърка, до една скорошна снимка, заснета от внучката ми. На по-новата се смеех, а мустакът ми се виждаше съвсем ясно. Шестдесет и една години деляха двете лица.

Вместо да посегна към козметиката, подредих двете рамки една до друга на рафта и отидох в кухнята да приготвя чай.

Visited 1 164 times, 1 visit(s) today
Оцените статью
Добавить комментарий