ЧАСТ 2: Посланието, оставено от Камий
Научете повече
– Платил е на някого за информация.
– Каква информация? – попитах аз.

Челюстта на Даниел се стегна.
– Още не знам.
– Това няма смисъл.
– Повечето неща, свързани с брат ти, нямат смисъл.
– Трябва да говоря с него – казах аз.
– Няма да говориш.
Даниел отново посегна към телефона си.
– Не можеш да ми попречиш да се обадя на собствения си брат.
– Мога да ти попреча да го предупредиш.
– Не го предупреждавам.
– Тогава какво правиш?
– Опитвам се да разбера защо е похарчил петдесет хиляди долара, за да разследва смъртта на жена ти.
Погледът му се насочи към Лео.
– Искам този отговор повече от всеки друг.
– Знаеше как да го успокоиш – отвърна той.
– Работя с недоносени бебета от шест години.
– Знаеше как да успокоиш точно него.
– Бебетата не са машини, г-н Русо.
– Даниел.
– Даниел – повторих аз.
– Откакто е тук, Лео не е спал повече от двадесет минути наведнъж.
– Значи ще започнем с двадесет и една.
– Искам да поемеш частна позиция в семейството ми.
– Аз съм болнична медицинска сестра.
– Ще запазиш лиценза си и ще продължиш да изпълняваш медицинските си задължения, но основната ти отговорност ще бъде Лео.
– Не мога да напусна „Сейнт Джуд“.
– Защо?
– Защото майка ми се лекува там.
Даниел ме огледа внимателно.
– Има ли рак?
– Автоимунно заболяване, което е увредило бъбреците ѝ.
– Съжалявам.
Научете повече
– Следващия месец ѝ предстои процедура – продължих аз.
– Застраховката ми покрива част от разходите, но не всичко.
– Тогава аз ще покрия останалото.
– Не.
– Току-що каза, че не можеш да си позволиш да загубиш работата си в болницата.
– Казах, че имам нужда от работата си. „А аз ти предлагам нещо по-добро.“
„Предлагаш да покриеш медицинските ми сметки в замяна на достъп до семейството ми.“
„Не правя това.“
„Нима?“
„Съпругата ми почина преди четиринадесет дни“, отвърна той.
„Знам.“
„Не, ти знаеш само това, което пишеше във вестниците.“
„Ти не знаеш какво е да гледаш как човекът, когото обичаш, излиза от къщи сутринта и никога повече не се прибира.“
„Ти не знаеш какво е да седиш до бебе, което не може да разбере защо майка му я няма.“
„Не“, казах аз нежно.
„Не знам.“
„Всички специалисти ми казваха, че Лео е в стабилно състояние.“
„Това би трябвало да е добра новина.“
„Беше, но той непрекъснато плачеше.“
„Защото му липсваше ли?“
„Може би.“
„Не мога да му осигуря чувство за сигурност“, отвърна той.
„Не е нужно да се справяш сам.“
„Ще приема позицията временно“, казах аз.
„Докога?“
„Докато Лео не стане по-силен.“
„Съгласен съм.“
„И искам всичко да бъде описано писмено.“
„Разбира се.“
„Графикът ми в болницата трябва да остане неприкосновен.“
„Съгласен съм.“
„Лечението на майка ми не бива да се използва като средство за контрол над мен.“
„Рейчъл, кълна се в всичко, което имам – никога не бих използвал една болна жена, за да те контролирам.“
„Даниел“, отвърна тя.
„Клара.“
„Това ли е медицинската сестра?“
„Рейчъл Дженкинс“, казах аз.
„Клара Бел.“
„Клара е семеен съветник“, обясни Даниел.
„По правни и финансови въпроси“, добави тя.
„Дженкинс?“
„Да.“
„Имаш ли роднинска връзка с Майкъл Дженкинс?“
„Той ми е брат.“
Даниел забеляза реакцията ѝ.
„Какво има?“ – попита той.
„Нищо.“
„Клара.“
„Просто исках да потвърдя, че името ми звучи познато.“
„Познаваше ли Майкъл?“ „Не лично.“
„Какво открихте?“ – попита той.
Устните на Клара се свиха.
„Има две нови обстоятелства.“
„Кажи ми.“
„Вътрешната проверка на транспортните сметки все още не е приключила.“
„А второто?“
„Днес следобед някой е влязъл в защитеното лично досие на Камий.“
„Кой?“
„Проверяваме.“
„Кой е влязъл?“
„Разполагаме само с временен идентификационен код.“
„Тогава открийте човека, който стои зад това.“
„Вече работя по въпроса.“
Клара се обърна към мен.
„Може би е по-добре да отложим този разговор.“
„Не“ – каза Даниел.
„Рейчъл вече е замесена.“
„Тук съм, точно пред вас“ – казах аз.
Даниел се обърна към мен.
„Три дни след смъртта на Камий, Майкъл е взел пари от едно от транспортните ми дъщерни дружества.“
„Това го знам.“
„Използвал ги е, за да купи информация от бивш служител.“
„За засадата ли?“
„Възможно е.“
„Кой е бил този бивш служител?“
„Името му не фигурира в съобщението.“
„А какво фигурира?“
Даниел погледна към телефона си.
„Човекът, който е изпратил това, твърди, че Майкъл е разследвал фалшиви транспортни записи.“
Изражението на Клара най-накрая се промени.
„Даниел“ – отвърна тя.
„Нали каза, че проверката не е приключила?“
„Така е.“
„Възможно ли е фалшивите записи да са били свързани с маршрута на Камий?“
„Не знам.“
„Разберете.“
„Без доказателства не можем да предполагаме, че…“
„Камий беше убита в превозно средство, свързано с моята компания.“
„Откога подозирате някого вътре в „Русо Холдингс“?“ – попитах аз.
„Още от нощта, в която тя загина.“
„Защо не казахте на полицията?“
„Защото полицията…“…вече имах теория.“
„Каква теория?“
„Че шофьорът на Камий е допуснал грешка.“
„Казаха, че нападателите са чакали превозното средство да завие към служебния път.“
„Шофьорът също ли е загинал?“
„Не.“
„Тогава той би трябвало да знае какво се е случило.“
„Спомня си удара, счупените стъкла и как Камий му е казала да продължи да кара.“
„Защо не им е казал кой я е нападнал?“
„Защото така и не ги е видял ясно.“
„Камий е знаела нещо“, отвърна той.
„Защо мислиш така?“
„Три дни преди смъртта си тя ме попита дали някой е променял записите ни за транспорта.“
„Попита ли я защо?“
„Каза, че не е сигурна.“
„Защо не провери?“
„Защото помислих, че се притеснява за някакъв рутинен счетоводен проблем.“
„А сега?“
„Сега си спомням, че изглеждаше уплашена.“
Гласът на Клара прозвуча предпазливо.
„Тя също така поиска достъп до архивираните транспортни товарителници.“
Даниел се обърна към нея.
„Никога не си ми казвала това.“
„Ти се занимаваше с организацията на погребението, операцията на Лео и медиите.“
„Трябваше да ми кажеш.“
„Трябваше първо да получа потвърждение, преди да дойда при теб.“
„Имаме ли потвърждение сега?“
Клара се поколеба.
„Не точно.“
Вниманието на Даниел се изостри.
„Какво означава това?“
„Намерих снимка от охранителна камера.“
„На какво?“
„На Камий, докато влиза в транспортния отдел следобеда преди засадата.“
„Това не е необичайно.“
„Не беше сама.“
Даниел направи крачка към нея.
„Кой беше с нея?“
„Изображението не е ясно.“
„Нали каза, че има снимка?“
„Има.“
„Тогава ми я покажи.“
Клара докосна таблета и го завъртя към него.
„Кой е това?“ – попита той.
„Не знаем.“
„Това е един от нашите служители.“ „Баджът се вижда, но лицето е скрито.“
„Защо системата за сигурност не го разпозна?“
„Камерата беше частично закрита от плакат за ремонтни дейности.“
„Удобно.“
Клара не отговори.
Върху тъмно фирмено яке личеше сребристата емблема на „Русо Холдингс“.
„Възможно ли е да е бил охранител?“ попитах аз.
„Възможно е“, отвърна Клара.
„Или някой от транспортния отдел.“
„Камий се срещаше с някого.“
„Може би“, казах аз.
„Защо казваш това?“
„Тя не върви към входа.“
„Какво?“
„Стои си там.“
„Фигурата е обърната към нея, а тя самата е обърната в същата посока.“
Клара увеличи изображението.
„Можеш ли да разпознаеш якето?“
„Този модел е раздаден в няколко отдела“, каза Клара.
„Провери на кого е било предоставено такова в онзи ден.“
„Ще ми трябва време.“
„Тогава го използвай.“
Клара кимна и излезе, без да каже нищо повече.
„Трябва да седнеш“, казах аз.
„Добре съм.“
„Изтощена си.“
„Добре съм.“
„Този отговор обикновено означава точно обратното.“
„Директен си.“
„Казвали са ми го.“
„Майкъл ли?“
„Почти всички.“
„Майкъл винаги ли е бил безразсъден?“
„Винаги се опитваше да докаже, че може да защитава хората.“
„Като краде пари?“
„Като крие проблемите, докато не реши, че може сам да ги оправи.“
„Това звучи безразсъдно.“
„Така е.“
„Но той не е опасен.“
„Хората, които не са опасни, също могат да предизвикат ужасни последици.“
„Знам.“
Даниел забеляза.
„Знаеш ли къде е той?“
„Не.“
„Свързвал ли се е с теб?“
„Не, от вчера насам.“
„Защо?“
„Защото му казах да спре да изчезва всеки път, когато се уплаши.“
„Майка ти знае ли за него?“
„Знае, че е в беда.“ „Знае ли тя за парите?“
„Не.“
„Защо го защитаваш?“
„Защото ми е брат.“
„Това не е отговор.“
„За мен е.“
Даниел се вгледа в спящото бебе.
„Жена ми вярваше, че семейството означава никога да не задаваш трудни въпроси.“
„Така ли беше?“
„Понякога.“
„А в други случаи?“
„Понякога означаваше да ги зададеш, преди да е станало твърде късно.“
„Какво се случи между теб и Камий?“
„Защо питаш?“
„Защото всеки път, когато изричаш името ѝ, звучиш така, сякаш се извиняваш.“
„Скарахме се вечерта преди тя да умре.“
„Заради документите?“
„Не точно.“
„А заради какво?“
„Тя искаше да напусне Чикаго за известно време.“
„Защо?“
„Каза, че има нужда от пространство.“
„От теб?“
„Така си помислих.“
„Смяташе, че компанията ме поглъща напълно.“
„Така ли беше?“
„Да.“
„ Казах ѝ, че мога да оправя всичко, ако работя по-усърдно“, продължи той.
„Фирми, съдебни дела, конкуренти, опасения за сигурността.“
„А тя ти каза, че не можеш да се измъкнеш от скръбта с повече работа?“
„Каза ми, че се опитвам да контролирам всяка опасност, освен онази в собствения ни дом.“
„Какво е имала предвид?“
„Не знам.“
„Беше станала потайна.“
„Мислеше ли, че има връзка с друг?“
„Не.“
„Смятах, че се страхува от нещо.“
„Каза ли ти от какво?“
„Рече: „Ако се случи нещо, не вярвай на първото обяснение.“
„Кога го каза?“
„Вечерта преди засадата.“
„Каза ли на полицията?“
„Да.“
„И?“
„Казаха, че скръбта влияе на паметта ми.“
„Ами ако се е опитвала да те предупреди?“
„Значи не съм я чул.“
„Не.“
„Не можеш да знаеш това.“
„Знам, че си се опитвал да запазиш сина си жив.“ „Трябваше да защитя и нея.“
„Не можеш.“…да защитиш някого от опасност, за чието съществуване дори не подозираш.“
Лео започна да се върти неспокойно.
– Трябва да си починеш – казах аз.
– Ти също.
– Свикнал съм на дълги смени.
– Не би трябвало да се налага.
– Не – отвърнах аз.
– Наистина не би трябвало.
– Процедурата на майка ми е скъпа – обясних.
– Брат ти е в неизвестност, а аз стоя в дома на човека, от чиято компания той е извършил кражба.
– Май не мога да очаквам нещата да бъдат лесни.
– Имаш право да очакваш помощ.
– Помощта обикновено идва с условия.
– Не и от мен.
– Ти току-що ме нае, след като разбра, че брат ми може да е замесен в убийството на жена ти.
– Наех те, защото помогна на сина ми.
– А също и защото мога да ти помогна да разкриеш истината?
– И двете са верни.
– Ало?
– Кой е?
– Рейчъл?
– Майкъл?
Даниел се изправи.
– Къде си?
– Не произнасяй името ми силно.
– Ти ми се обади.
– Наложи се.
– В безопасност ли си?
– Засега.
– Какво се случи?
– Открих нещо.
Майкъл продължи:
– Парите не са били откраднати заради мен.
– Знам.
– Ти нищо не знаеш.
– Даниел ми каза.
– Даниел Русо е при теб?
– Да.
– Тогава слушай внимателно.
– Камий Русо беше открила, че някой в компанията фалшифицира транспортните записи – каза Майкъл.
– Даниел подозира това.
– Не би трябвало само да го подозира.
– Кой го е правил?
– Не знам.
– А какво знаеш тогава?
– Знам, че фалшивите записи са били свързани с пратка, която изчезна две седмици преди засадата.
– Каква пратка?
– Не мога да обясня по телефона.
– Майкъл, трябва да се върнеш. „Не мога.“
„Защо?“
„Защото човекът, който ми даде информацията, изчезна.“
„Кой беше той?“
„Бивш шофьор на „Русо“ на име Виктор Хейл.“
Изражението на Даниел се промени при споменаването на името.
„Майкъл“, промълвих аз.
„Какво?“
„Даниел го познава.“
„Тогава не се доверявай на никого около него.“
Гласът на Майкъл стана по-тих.
„Рейчъл, не взех парите, за да разследвам убийството на Камий, защото съм искал да си играя на детектив.“
„А защо тогава?“
„Защото Камий се свърза с мен първа.“
„Какво?“
„Намери ме три дни преди да умре.“
„Защо да се свързва точно с теб?“
„Каза, че знае, че семейството ни е било обвинено за нещо, което не сме извършили.“
Даниел пристъпи към мен.
„Камий се е свързала с Майкъл“, казах аз.
„Включи го на високоговорител.“
Дишането на Майкъл стана учестено.
„Кой е това?“
„Даниел.“
Тогава Майкъл каза: „Съжалявам за съпругата ви.“
„Какво те помоли да направиш Камий?“
„Искаше да разбера кой променя записите.“
„Защо точно ти?“
„Защото преди работех в мрежата за доставки на компанията.“
„Ти си откраднал петдесет хиляди долара от дъщерното ми дружество.“
„Взех ги назаем.“
„Нямаше правомощия за това.“
„Знам.“
„Какво ти обеща Камий?“
„Нищо.“
„Тогава защо ѝ помогна?“
Майкъл отговори без колебание.
„Защото тя се опитваше да защити сина ви.“
Даниел се вторачи в Лео.
„Какво означава това?“
„Все още не знам.“
„По-добре започвай да обясняваш.“
„Не мога.“
„Майкъл“, казах аз.
„Рейчъл, Камий ми каза, че някой се опитва да изкара Даниел виновен за престъпление, което той не е поръчвал.“
„Кой?“
„Тя не знаеше.“
„Къде се срещна с нея?“
„В едно заведение край реката.“
„Видя ли ви някой?“ „Не знам.“
„Какво се случи след това?“
„Тя ми даде едно име и ме помоли да намеря Виктор Хейл.“
„Какво име?“
Майкъл замълча.
„Майкъл?“
„Съжалявам.“
„Какво?“
„Мислех, че имам повече време.“
„Рейчъл, ако Даниел попита за съобщението, кажи му, че Камий сама си го е купила.“
„Какво съобщение?“
„Ще разбереш, когато ти го покаже.“
„Какво имаше предвид?“
„Не знам.“
„Той каза, че Камий е купила съобщение.“
„Чух го.“
„Какво съобщение?“
„Не знам.“
„Рейчъл, ако брат ти разполага с доказателства…“
„Може вече да ги няма.“
„Къде е той?“
„Не знам.“
Вратата се отвори отново.
„Намерих записите за разпределението на служителите“, отговори тя.
Даниел се обърна.
„Какво откри?“
„Якето от снимката е принадлежало на човек, който е бил към транспортния отдел.“
„Кой?“
Клара първо погледна мен.
„Служителят се казва Майкъл Дженкинс.“
Лео започна да плаче.
На снимката се виждаше Майкъл, застанал до Камий в деня преди смъртта ѝ.
В ръката на Камий имаше малък плик, адресиран до Даниел.
Част 3 – Гласът в кутията за бижута
Камий държеше малък плик с цвят на сметана.
„Защо брат ми е бил с нея?“ – попитах Клара.
„Майкъл е работил в „Русо Лоджистикс“ в продължение на осем месеца“, отговори тя.
„Знам, че е работил там.“
„Ти ни каза, че е бил само временен шофьор.“
„Така беше.“
„Данните от баджа му показват, че е имал достъп до транспортния отдел.“
„Достъпът до сградата не е същото като достъп до Камий.“
Клара го погледна.
„Явно тя му е дала достъп.“ Плачът на Лео отслабна, докато той се притискаше към рамото ми.
– Увеличи плика – отвърна той.
Клара докосна екрана.
Върху плика имаше само една дума.
„Даниел“.
Без фирмен печат.
– Знаеше ли за това? – попита той Клара.
– Не.
– Ти прегледа досиетата на Камий.
– Прегледах досиетата, които бяха на мое разположение…е.“
„Тази снимка беше в архивите на охраната.“
„Беше открита тази вечер.“
„От кого?“
„От мен.“
„Тогава защо я донесе тук, преди да се обадиш в полицията?“
Самообладанието на Клара се промени.
„Защото снимката може да е свързана с вътрешния одит.“
„И защото искаше да видиш как ще реагирам?“
„Исках да се уверя, че си готова да чуеш истината.“
„Каква истина?“
„Че Камий е разследвала „Русо Холдингс“ без твое знание.“
„Трябва да си вървиш“, каза Даниел на Клара.
„Даниел…“
„Вземи снимката и я копирай.“
„Защо?“
„Защото, ако Майкъл е на нея, може да решиш, че оригиналът трябва да отиде в хранилището за веществени доказателства, преди да съм имал възможност да разбера какво се е случило.“
„Не ми вярваш.“
„Не знам на кого да вярвам.“
„Това не е едно и също.“
„Тази вечер изглежда, че е.“
Клара ме погледна.
„Рейчъл, ако Майкъл се свърже с теб отново, не се срещай с него сама.“
„Мога сама да преценя това.“
„Сигурен съм, че можеш.“
„Клара.“
„Намери Виктор Хейл.“
„Опитвам се.“
„Опитай по-усърдно.“
„Вече изпратих някого на последния му известен адрес.“
„Някого, на когото имаш доверие?“
„Някого, който е дискретен.“
„Не попитах това.“
„Не“, отвърна тя с тих глас.
„Не попита.“
След това си тръгна.
„Мислиш ли, че Майкъл е убил Камий?“ – попитах аз.
„Не.“
„Защо не?“
„Защото, ако го беше направил, нямаше да ти се обади.“
„Хората лъжат.“
„Звучеше уплашен.“
„Това не доказва невинност.“
„Не.“
„Но знам как звучи страхът.“
„Страхуваш се, че ще загубиш Лео.“
„Вече загубих Камий.“
„Страхуваш се да не загубиш някой друг.“
„Страхувам се да не се доверя на грешния човек.“ FindPeople
„Разбирам.“
„Наистина ли?“
„Да.“
„Брат ти се крие от мен, Рейчъл.“
„Може би се крие от онзи, който стои зад фалшивите документи.“
„Или пък се крие, защото знае какво е направил.“
„Брат ми не е убиец.“
„Не съм казвал, че е.“
„Нямаше нужда да го казваш.“
Даниел се обърна настрани от мен.
Преди това той подозираше Майкъл, тъй като доказателствата сочеха в една посока.
Майкъл беше стоял до Камий.
Камий му беше дала плик, адресиран до Даниел.
„Камий споменавала ли е брат ми?“ – попитах аз.
„Не.“
„Споменавала ли е някого от транспортния отдел?“
„Не.“
„Имала ли е причина да го познава?“
„Може да са се запознали покрай работата в компанията.“
„Даниел.“
„Камий питала ли те е някога за семейството ми?“
„Да.“
„Какво попита?“
„Искаше да разбере дали Майкъл е работил близо до речния терминал.“
„Защо?“
„Не каза.“
„Кога?“
„Седмица преди засадата.“
„Знаел си, че е питала за него, и не ми каза?“
„Не знаех, че е от значение.“
„Сега изглежда, че всичко е от значение.“
„Намерих бележка, след като тя почина.“
„Каква бележка?“
„Беше написана с нейния почерк.“
„Къде е тя?“
„Не знам.“
Стиснах Лео по-силно.
„Не знаеш?“
„Прочетох я в кабинета ѝ, вечерта след погребението.“
„Какво пишеше в нея?“
„Само три думи.“
„И кои бяха те?“
„Питай момчето на Дженкинс.“
„Защо не попита мен?“ – казах аз.
„Защото не знаех дали ще ми кажеш истината.“
„Не знаех, че има нещо за казване.“
„Сега вече знам.“
„Наистина ли?“
„Да.“
„Затова ти го казвам.“ – Какво се е опитвала да открие Камий? – попитах аз.
Даниел се върна при масата.
– Документи, свързани с пратки, преминаващи през речните ни терминали.
– Можел ли е Майкъл да получи достъп до тях?
– Като шофьор е имал достъп до графиците за доставка и товарните манифести.
– Можел ли е да ги променя?
– Не и без чужда помощ.
– Значи някой от самата компания му е помагал.
– Или го е използвал.
– Брат ти каза, че Камий първо се е свързала с него – отбеляза Даниел.
– Да.
– Каза ли кога?
– Три дни преди да умре.
– Къде са се срещнали?
– В едно заведение край реката.
– Каза ли защо е избрала точно него?
– Тя смятала, че семейството ни е било обвинено за нещо, което не сме извършили.
Даниел се намръщи.
– Какво означава това?
– Не знам.
– Рейчъл, в какво е било обвинено семейството ти?
– Преди няколко месеца Майкъл беше обвинен, че е помогнал на някого да отклони медицинско оборудване от склад.
Изражението на Даниел се промени.
– Медицинско оборудване?
– Той работеше за подизпълнител, който се занимаваше с доставки за болници.
– Имал ли е участие в това?
– Не.
– Арестуваха ли го?
– Не, но името му се появи в хода на разследването.
– Какво стана после?
– Оборудването беше открито в друг склад и компанията оттегли обвинението.
– Защо не ми каза?
– Защото нямаше отношение към случая.
– Може би все пак има.
– Казах, че Майкъл е бил обвинен, а не осъден.
– Кой беше подизпълнителят?
– „Нортстар Медикъл Транспорт“ (Northstar Medical Transport).
– Тази компания е обслужвала две благотворителни пратки на фамилия Русо миналата година.
– Искаш да кажеш, че Майкъл вече е имал връзка с вашата компания?
– Косвено.
– Той не те познаваше.
– Може би е познавал хора, които работят за нас.
– Тогава може би точно затова Камий се е обърнала към него.
Даниел погледна към спящото бебе.
– Може би.
Преди да успея да отговоря, влезе млад служител по сигурността, носещ тесен плик за веществени доказателства.
– Г-н Русо – започна той…– отговори той.
– Казаха ми да донеса това направо при теб.
Даниел го взе.
– Кой го изпрати?
– Госпожица Бел.
– Каза ли какво е?
– Не, сър.
Даниел внимателно отвори плика.
214.
– Какво отключва това?
Даниел завъртя ключа в дланта си.
– Не знам.
Охранителят изчака.
– Нещо друго? – попита Даниел.
– Имаше бележка.
– Какво пише на нея? – попитах аз.
– „Даниел“.
Съобщението се състоеше от едно изречение: „Настрой имейла“.
– Какво означава това?
– Не знам.
– Клара знае ли?
– Би трябвало.
Той посегна към телефона си.
На екрана се появи входящо съобщение от непознат номер: „Настрой имейла“.
Даниел го отвори.
– Какво е?
Той обърна телефона към мен.
„Попитай какво е оставила Камий.“
Съобщението беше изпратено преди по-малко от минута.
– Къде е това? – попитах аз.
– Старият речен терминал на „Русо Холдингс“.
– Още ли се използва?
– Не официално.
– Тогава защо Камий ще има ключ?
– Не знам.
– Възможно ли е Майкъл да е изпратил това?
– Възможно е.
– Можем ли да му се обадим?
Даниел набра номера на Майкъл.
– Майкъл? – казах аз.
– Рейчъл.
– Къде си?
– Казах ти да не се доверяваш на никого около Даниел.
– Може би той има ключ за стая в стария терминал.
– Майкъл, какво има в стая 214?
– Откъде взехте този ключ?
– Изпратиха го на Даниел.
– От кого?
– Не знаем.
Майкъл въздъхна.
– Тогава трябва да напуснете болницата.
– Защо?
– Защото, щом знаят за ключа, значи знаят, че сте замесени.
– Ние не сме замесени.
– Вие държите Лео.
Даниел пристъпи по-близо. Майкъл го чу.
— Дай Даниел на телефона — отвърна той.
Даниел взе слушалката.
— Майкъл.
— Г-н Русо.
— Камий даде ли ти онзи ключ?
— Не.
— Каза ли ти за стая 214?
— Да.
— Какво има вътре?
— Така и не я отворих.
— Защо не?
— Защото тя каза, че ключът е за теб.
— Тогава защо не ми го донесе?
— Опитах се.
— Кога?
— Сутринта след смъртта ѝ.
— Къде беше?
— Пред къщата ти.
— Дошъл си пред къщата ми?
— Останах отвън.
— Защо не влезе?
— Защото видях Артър Бел.
Изражението на Даниел се промени.
— Артър беше там?
— Стоеше с Клара до гаража.
— Защо не отиде при тях?
— Защото Камий ми каза да нямам доверие на хората, които управляват компанията ти.
— Артър е главният ми правен съветник.
— Знам кой е той.
— Мислиш ли, че е замесен?
— Мисля, че Камий се страхуваше от него.
— Майкъл — отвърна той, — какво точно ти каза Камий?
— Каза ми, че ако не успее да се свърже с теб, трябва да ти предам ключа.
— През цялото това време ключът е бил у теб?
— Не.
— Тогава откъде се появи?
— Дадох го на Виктор.
— Виктор Хейл?
— Да.
— Защо?
— Защото каза, че може да набави останалата информация.
— А къде е Виктор сега?
— Не знам.
— Майкъл.
— Казах ти, изчезна.
— Той ли изпрати ключа?
— Мислех, че е той.
Тогава Майкъл каза: — Рейчъл, чуй ме.
Приближих се.
— Какво?
— Не ходи в стая 214.
Погледът на Даниел стана остър.
— Защо не? „Защото Камий никога не е искала някой да отваря стаята сам.“
„Какво означава това?“
„Тя каза, че в стаята има доказателства, но те биха имали значение само ако Даниел е готов да чуе истината за нея.“
Пръстите на Даниел се свиха около телефона.
„Каква истина?“
Гласът на Майкъл трепна.
„Не знам.“
„Ти ѝ помагаше.“
„Тя никога не ми е казвала всичко.“
„Очакваше ли да повярвам на това?“
„Не.“
„Тогава ми кажи какво знаеш.“
„Знам, че се срещаше с някого от компанията.“
„С кого?“
„Виждал съм го веднъж.“
„Кой беше?“
„Носеше пръстен на съветник.“
Даниел се намръщи.
„Какъв пръстен на съветник?“
„Сребърен пръстен с черен камък.“
„Артър носи такъв пръстен“, отвърна той.
Майкъл си пое рязко дъх.
„Затова избягах.“
„Къде си сега?“
„Не мога да ти кажа.“
„Майкъл“, казах аз.
„Съжалявам, Рейчъл.“
Тогава Лео се раздвижи.
„Артър работи за семейството ми от дванадесет години“, отбеляза той.
„Може би Майкъл греши.“
„Възможно е.“
„Артър има ли сребърен пръстен?“
„Да.“
„Защо?“
„Бил е на баща му.“
„Камий знаеше ли за това?“
„Тя знаеше всичко за семейството на Артър.“
„Имаше ли му доверие?“
„Мислех, че има.“
„Какво е имал предвид Майкъл, когато каза, че стаята ще има значение само ако си готов да чуеш истината за Камий?“ попитах аз.
Даниел седна.
„Не знам.“
„Възможно ли е да е имал предвид, че тя е криела нещо от теб?“
„Възможно е.“
„Афера?“
„Не.“
„Пак отговори твърде бързо.“
„Защото Камий беше каква ли не, но не беше изневеряваща.“
„Тогава какво?“
„Не знам.“
„Тя имаше тайни.“ „И ти също.“
„Да.“
„В продължение на години Камий вярваше, че ме е грижа повече за опазването на името „Русо“, отколкото за хората, свързани с него.“
„Грешеше ли?“
„Понякога.“
„А сега?“
„Сега си мисля, че може би е била права.“
„Може би е разбрала, че компанията се използва за нещо опасно, а аз съм отказал да го видя.“
„Не си знаел.“
„Трябваше да знам.“
„Никой не може да разследва всеки човек, когото обича.“
„Говориш така, сякаш знаеш как любовта влияе на преценката.“
„Знам…“Даниел се обърна към прозореца.
– Всеки път, когато открием един отговор, се появяват още три въпроса.
– Така работят разследванията – каза Клара.
– Така работят тайните.
– Чу ли това? – попитах аз.
– Чакай.
– Какво?
– Може би някой ни слуша.
Погледът на Клара се насочи към камерата на тавана.
– Частният апартамент е обезопасен.
– Бил ли е обезопасен преди тази вечер?
– Да.
– Кой има достъп?
– Охраната на болницата, охраната на „Русо“ и оторизиран медицински персонал.
– Възможно ли е някой да е изпратил записа от вътрешността на болницата?
– Да – отвърна Клара.
– Значи съобщението може би не е било предназначено да ни помогне.
– Ами ако някой иска да отидем в стая 214?
– За да унищожим каквото и да е там – каза Даниел.
– Или за да изглежда така, сякаш ние сме го откраднали.
Клара затвори папката.
– Няма да ходим тази вечер.
– Жена ми може да е скрила доказателства там.
– А ако някой очаква да ги вземеш, влизането без съответното разрешение може да компрометира доказателствата или да те изложи на правни неприятности.
Погледът му се премести върху документа за доверителния фонд.
– Артър вече има законни правомощия върху наследството на Лео.
– Само ако доверителният фонд остане валиден.
– Може ли да бъде оспорен?
– Да.
– От кого?
– От родителя на детето, стига той да може да докаже съществен конфликт на интереси.
Погледът на Даниел стана по-суров.
– Връзката на Артър с фонда е конфликт на интереси.
– Възможно е.
– Тогава защо Камий го е оставила като довереник?
– Може би е възнамерявала да го смени, след като се сдобие с доказателства.
– Къде е оригиналът на документа за фонда?
Изражението на Клара се промени.
– Не знам.
– Адвокатската кантора на Камий би трябвало да го има.
– Тяхното копие е било премахнато от досието.
– От кого?
– Твърдят, че не знаят.
– Всеки знае по нещо, но никой не знае достатъчно.
Лео започна да се раздвижва. Даниел ни наблюдаваше.
— Камий каза, че Рейчъл може да защити Лео — промълви той.
— Може би е имала предвид, че аз трябва да открия доказателствата.
— Или пък ти е гласувала лично доверие.
— Тя никога не ме е срещала.
— Може би е знаела какъв човек си.
— Това е невъзможно.
— Не е.
— Понякога хората разпознават смелостта, преди самият човек, който я притежава, да я осъзнае.
Клара събра документите, но забелязах, че остави меморандума за доверителния фонд на масата.
— Защо го оставяш? — попитах аз.
— Защото Даниел трябва да реши дали иска да го оспори.
Даниел го взе.
— Още не.
Лицето на Клара се стегна.
— Даниел.
— Ако Артър е замесен, трябват ми доказателства, преди да предприема каквото и да е.
— Доказателствата може да не се появят, ако не се предприеме действие.
— Тогава ще действаме внимателно.
— Рейчъл, трябва да те попитам нещо.
— Какво?
— Ще останеш ли при Лео, докато разследвам това?
— Вече се съгласих да остана временно.
— Имам предвид – и след тази вечер.
— Ще остана — казах аз.
— Не те моля заради парите.
— Знам.
— И не искам да се излагаш на опасност.
— Знам.
— Ако Майкъл се свърже с теб, кажи ми.
— Ще кажа.
Клара тръгна към вратата.
— Къде отиваш? — попита Даниел.
— Да открия оригиналния документ за доверителния фонд и да разбера дали Артър е влизал в стая 214.
— Не влизай в конфронтация с него.
— Няма.
— И, Клара?
Тя се обърна.
— Ако той знае за доверителния фонд, може би вече е твърде късно.
— Даниел, има нещо, което трябва да разбереш.
— Какво?
— Камий не е създала този фонд, защото е искала да ти отнеме контрола.
— А защо тогава?
— Защото е смятала, че бъдещето на Лео не бива да зависи от това дали семейство Русо ще остане единно.
— Какво според нея би могло да ни разедини? Клара се загледа в спящото дете.
– Парите никога не са били истинското наследство.
Същите думи като в записа.
– А какво беше? – попитах аз.
Клара насочи поглед към мен.
– Правото да разбере кой го е закрилял.
Още едно съобщение.
Той го отвори.
Името на пациентката беше Рейчъл Дженкинс.
Камий Русо е плащала за грижите за детето.
…но в документа стоеше подписът на Камий.
Под него се появи второ съобщение.
Попитай майката на Рейчъл какво ѝ е обещала Камий.
Ръцете ми, обгърнали Лео, изтръпнаха.
И в този момент осъзнах, че връзката на Камий със семейството ми е започнала много преди Майкъл изобщо да постъпи в „Русо Холдингс“.
Част 5 – Цената на истината
Ръцете ми, обгърнали Лео, изтръпнаха.
И в този момент осъзнах, че връзката на Камий със семейството ми е започнала много преди Майкъл изобщо да постъпи в „Русо Холдингс“.
– Обади се на майка ми – казах аз.
Даниел посегна към телефона си, но аз го спрях.
– Не оттук.
– Защо?
– Защото който и да е изпратил тези документи, иска да ни уплаши достатъчно, за да допуснем грешка.
Клара затвори вратата и се върна при масата.
– Рейчъл е права.
Даниел се обърна към нея.
– Ти знаеш нещо.
– Знам, че Камий е поддържала личен архив извън „Русо Холдингс“.
– Къде?
– Не знам.
– В този отговор става все по-трудно да се повярва.
– Разбирам.
– Тогава ми помогни да ти повярвам.
Клара се загледа в съобщението на телефона му.
– Камий е плащала за грижите за Рейчъл, защото е открила нещо за баща ѝ.
– За баща ми?
– Името му е било Томас Дженкинс.
– Той почина, когато бях на четири.
– Камий го е познавала?
– Не лично – отвърна Клара.
– Тя е знаела……за него.“
„Как?“
„Томас работеше за компания за дистрибуция на медицински консумативи, която превозваше помощи за благотворителни цели между болници в Чикаго.“
„Обвинен ли беше в кражба на оборудване?“
„Не.“
„А тогава?“
„Той докладва за нередности в документацията на компанията.“
Даниел погледна към Клара.
„Какви нередности?“
„Пратъци, предназначени за благотворителни клиники, са били пренасочвани, а в документите са отбелязвани като повредени или недоставени.“
„Същият модел“, промълвих аз.
Клара кимна.
„Томас смяташе, че някой използва няколко компании, за да прикрие движението на стоки и парични средства.“
„Какво се случи с него?“
„Той почина, преди да успее да завърши доклада си.“
„Майка ми каза, че е станала злополука на работното място.“
„Така пише в официалните документи.“
„А ти какво мислиш?“
„Мисля, че Камий не вярваше на това.“
Даниел пристъпи по-близо.
„Защо Камий ще плаща за раждането на Рейчъл, след като Томас е починал години по-късно?“
„Защото вдовицата на Томас е била бременна и е изпитвала сериозни затруднения.“
„Това не обяснява защо Камий е продължила да закриля семейството.“
„Не.“
Клара сведе поглед.
„Малко преди смъртта си Томас е изпратил писмо до бащата на Камий.“
„Какво пишеше в него?“
„Че е открил доказателства, че някой от „Русо Холдингс“ използва маршрутите за превоз на благотворителни помощи за лични финансови схеми.“
„Значи „Русо Холдингс“ е съществувал още тогава.“
„Бил е по-малък, но да.“
„Баща ми замесен ли е бил?“
„Не знам.“
„Камий знаела ли е?“
„Тя вярваше, че баща ти не е нареждал нищо незаконно.“
„Вярвала е?“
„Смятала е, че той се е доверил на грешния съветник.“
Артър Бел е работил за бащата на Даниел, преди да започне работа за самия Даниел.
„Защо майка ми никога не ми е казвала?“ попитах аз.
„Може би не е знаела цялата история“, отвърна Клара.
„Тя знаеше, че Камий ни е помагала.“
„Знаеше, че някой е платил болничните разходи.“
„Тя заслужаваше да научи истината.“
„Ти също.“ „Съжалявам“, отвърна той.
„За какво?“
„За всеки път, когато поглеждах брат ти и виждах в него единствено заплаха.“
„Имал си причини.“
„Имал съм страх.“
„Това невинаги е едно и също.“
„Не“, отвърна той.
„Не е.“
„Има начин да се провери архивът.“
„Стая 214“, казах аз.
„Но не можем просто да влезем там, сякаш търсим доказателства.“
„Защо не?“
„Защото Артър вече се е опитал да насочи доказателствата срещу Майкъл.“
„Какво имаш предвид?“
Клара отвори доклад по сигурността.
„Преди три нощи някой е влязъл в стария терминал, използвайки служебните данни за достъп на Майкъл.“
„Майкъл не работи за „Русо Лоджистикс“ от почти две години.“
„Данните му би трябвало да са били неактивни“, каза Даниел.
„Така беше.“
„Тогава как са били използвани?“
„Някой ги е възстановил временно.“
„Кой?“
„Оторизацията е дошла от правния отдел.“
„Артър.“
„Не знаем това със сигурност.“
„Но знаете, че е дошло от неговия отдел.“
„Да.“
„Защо не ми казахте?“
„Защото дневникът на достъпите е бил променен впоследствие.“
„От кого?“
„Все още проследявам това.“
„Отиваме при терминала“, отвърна той.
Клара веднага поклати глава.
„Не.“
„Защо?“
„Защото точно това очаква онзи, който е изпратил ключа.“
„Тогава няма да отидем сами.“
„Не можеш да изнасяш доказателства от обект под охрана без разрешение.“
„Обектът е моя собственост.“
„Това не ти дава право да премахваш записи, свързани с текущо разследване.“
„Тогава какво предлагаш?“
„Да се обадим в полицията.“
Челюстта на Даниел се стегна.
„Камий ни предупреди да не се доверяваме на полицията.“
„Тя ви предупреди да не се доверявате на първото обяснение.“
„Тази разлика може и да не ни спаси.“
„Може обаче да спаси доказателствата.“ Разбрах какво казва Клара.
– Ами ако не направим нито едното, нито другото? – попитах аз.
– Да съставим документ с всичко, което знаем, да изпратим копия на външен адвокат и да уведомим държавния отдел за финансови престъпления.
Клара ме огледа внимателно.
– Това може да изложи брат ти на опасност.
– Майкъл и без това вече е представен като централната фигура в цялата история.
– Ако разследващите повярват, че той е откраднал парите и е имал достъп до терминала, може да бъде арестуван.
– Така или иначе, може да го арестуват.
Даниел пристъпи към мен.
– Рейчъл, ако докладваме за това, брат ти може да загуби свободата си.
– А ако не го направим, човекът, който носи отговорност, може да запази контрола над доверителния фонд на Лио.
– Ти какво би направила? – попита ме той.
– Бих казала истината.
– Дори ако брат ти пострада заради това?
– Особено тогава.
– Майкъл се крие, защото смята, че може да ни защити, като поеме всичко върху себе си.
– Звучи ми познато.
– Да.
– Мислиш, че правя същото.
– Мисля, че през последните четиринадесет дни си вярвала, че контролът е единствената форма на защита.
– А ти смяташ, че не е така?
– Защитата може да означава и това – да позволиш на истината да стигне до хора, които могат да предприемат действия.
Клара си пое бавно дъх.
– Мога да се свържа с външен разследващ.
– Не – каза Даниел.
– Ще го направим заедно.
– Даниел, ако Артър разбере какво планирате…
– Той вече знае, че нещо не е наред.
– Тогава може да предприеме действия срещу Майкъл.
– Не можем да вземаме решения, водени от това как той би могъл да реагира.
Погледът на Клара се насочи към мен.
– Рейчъл, ако си замесена в това, ти…„…трябва да разбереш каква ще бъде личната цена.“
„Разбирам.“
„Можеш да загубиш позицията си в болницата.“
„Защо?“
„Ако оригиналните финансови документи се намират в болничния архив, достъпът до тях без разрешение може да се счете за нарушение на трудовите ти задължения.“
„Защо биха били в болницата?“
„Защото благотворителните фондове на Русо са били обработвани чрез „Сейнт Джуд“.“
Даниел се обърна към Клара.
„Какви документи?“
„Платежни преводи, фактури за оборудване, средства за лечение и плащания, свързани с доверителни фондове.“
„Защо не спомена това по-рано?“
„Защото архивът се управлява от болничната администрация.“
„Кой е администраторът?“
Клара се поколеба.
„Д-р Саймън Уелър.“
„Той замесен ли е?“ попитах аз.
„Не знаем.“
„Но Камий е разследвала благотворителните фондове.“
„А оригиналните документи може да покажат къде са отишли парите.“
„Мога ли да получа достъп до тях?“
„Не по законен път, без разрешение.“
„Не“, отговори той.
„Още не си чул какво щях да кажа.“
„Знам какво си мислиш.“
„Така ли?“
„Обмисляш да влезеш в архива.“
„Ако документите са там…“
„Можеш да загубиш лекарския си лиценз.“
„Може би.“
„Не е „може би“.“
„Ако болницата те обвини в достъп до поверителни документи, кариерата ти може да приключи.“
„Кариерата ми не е по-важна от защитата на Лео.“
„Това не е решение, което можеш да вземеш сама.“
„Това е моят живот.“
„И те моля да не го жертваш заради семейство, което вече ти е отнело твърде много.“
„Не правя това, защото ти ме нае“, казах аз.
„Знам.“
„Не го правя заради парите ти.“
„Знам.“
„Правя го, защото Камий ми се довери, още преди да разбера защо.“
„И защото Лео има нужда от някой, който е готов да застане между него и хората, които биха се възползвали от него.“
„Да.“ „Мога да изпратя доказателствата на външен разследващ“, отвърна тя.
„Направи го“, отговори Даниел.
„Всичко ли?“
„Всичко.“
„Документа за доверителния фонд?“
„Да.“
„Снимката на Майкъл?“
„Да.“
„Аудиозаписа?“
„Да.“
„Архивните документи на баща ти?“
„Да.“
Клара започна да качва документите.
Репутацията на фамилия Русо можеше да пострада.
Майкъл можеше да бъде обвинен.
Артър можеше да бъде предупреден.
Качването започна.
„Не бива да изпращаш тези файлове.“
Погледът на Даниел се насочи към Клара.
„Кой е това?“
„Знаеш точно кой съм.“
„Артър.“
Тогава Артър каза: „Правиш грешка.“
„Обясни.“
„Документите на съпругата ти са непълни и подвеждащи.“
„Тогава разследващите ще могат да установят това.“
„Истината няма да ги интересува, щом историята стигне до обществеността.“
„Това заплаха ли е?“
„Предупреждение е.“
„Къде е зет ми?“
„Никога не съм срещал Майкъл Дженкинс.“
„Използва неговите данни за достъп, за да влезеш в терминала ми.“
„Не съм.“
„Знаеш за файловете.“
„Знам какво ще се случи, ако ги разкриеш.“
„Какво ще се случи?“
„Майкъл ще бъде обвинен в кражба, измама и възпрепятстване на правосъдието.“
Артър продължи:
„А доверителният фонд на Лео ще бъде замразен, докато съдът прецени дали си способен да управляваш делата му.“
„Защо фондът да бъде замразен?“ – попита Даниел.
„Защото доказателствата ще подскажат, че си прикривал финансови злоупотреби в собствената си компания.“
„Опитваш се да ме уплашиш.“
„Опитвам се да те спра да не унищожиш бъдещето на сина си.“
„Ти контролираш този фонд, откакто Камий го създаде.“
„Управлявал съм го в съответствие със закона.“
„Отклонявал ли си средства, предназначени за благотворителност?“
„Нямаш представа колко неща е разбрала погрешно съпругата ти.“
„Тогава ми кажи.“
„Тя вярваше, че те защитава.“
„Наистина ли?“ „Тя защитаваше една история, която бе изградила въз основа на непълни факти.“
„Ти ли я уби?“
Артър не отговори веднага.
След това отвърна: „Смъртта на Камий беше трагедия.“
„Това не е отговор.“
„Това е единственият отговор, който ще ти дам.“
Даниел свали телефона.
Качването на данните от страна на Клара беше спряло.
„Можеш ли да го рестартираш?“ – попита той.
„Опитвам се.“
„Някой блокира връзката“ – отговори тя.
„Откъде?“
„От вътрешната мрежа на болницата.“
Даниел се обърна към мен.
„Кой има правомощията да направи това?“
„Болничната администрация“ – отговори Клара.
Болничният архив.
Предупреждението на Артър.
„Изтегли файловете офлайн“ – казах аз.
Клара ме погледна.
„Копирай ги на криптиран носител.“
„Няма гаранция, че носителят ще остане защитен.“
„Мрежата също не е.“
„Отиваме в архива.“
„Ще си загубя работата.“
„Не, ако получим разрешение.“
„От кого?“
„От съдия извън болницата, ако се наложи.“
„Нямаме време.“
Клара затвори лаптопа.
„Архивът се намира в административното крило.“
„Знам къде е“ – казах аз.
„Рейчъл.“
„Работя там от шест години.“
„Не можеш да влезеш сама.“
„Няма да вляза сама.“
„Идвам с теб.“
„Ти също нямаш разрешение.“
„Аз съм дарителят, чиито средства може да са били отклонени.“
„Това няма да ти помогне.“
„Може би ще им помогне да разберат защо сме там.“
„Или пък ще ги накара да скрият файловете.“
Клара се изправи.
„Има и друг начин.“
„Какъв?“
„Рейчъл може да поиска документите във връзка с продължаващото медицинско лечение на Лео.“
„Какво общо има лечението на Лео с благотворителните средства?“
„Документите за доверителния фонд…“…се отнасят до програми за неонатална помощ.“
„Ако документите засягат неговия защитен доверителен фонд, тя може да има основателна медицинско-административна причина да ги прегледа.“
„Това не е достатъчно“, казах аз.
„Може да е достатъчно, за да се получи временен достъп.“
„Ще бъде ли законно?“
„Ако следвате процедурата.“
„Тогава защо казахте, че мога да загубя лиценза си?“
„Защото, ако вземете каквото и да е, без да документирате искането – да.“
„Не рискувайте кариерата си.“
„Няма.“
„Ще поискам документите официално.“
„Ами ако откажат?“
„Тогава ще документираме отказа.“
Клара кимна.
„Може би това е всичко, което ни трябва.“
Даниел вървеше до мен, носейки документите за доверителния фонд на Лео в запечатан плик.
Вратата се отвори.
„Рейчъл?“
„Нуждая се от достъп до архива за благотворителна помощ.“
„С каква цел?“
„За документация относно приемствеността в грижите за Лео Русо.“
„Г-н Русо?“
„Да“, отговори той.
„Ще ми трябва разрешение от д-р Уелър.“
„Обадете му се“, отвърнах аз.
„Той казва, че архивът е затворен.“
„Помолете го да го напише писмено.“
„Не мога…“
„Помолете го.“
„Той казва, че досиетата са обект на правна проверка.“
„Каква правна проверка?“
„Не уточни.“
Клара пристъпи напред.
„Кажете му, че изискваме запазване на документите, свързани със защитен неонатален доверителен фонд.“
„Той казва, че никой не бива да влиза в архива.“
„Тогава документираме, че болницата е отказала достъп, след като е била уведомена, че досиетата може да съдържат доказателства за отклоняване на средства.“
Клара започна да записва разговора на таблета си.
Ключ се завъртя в ключалката.
Вратата се отвори.
Погледът му премина от Даниел към Клара, след което се спря върху мен.
„Рейчъл“, отвърна той.
„Не бива да се замесвате в това.“
„Какво има в папката?“
„Поверителни болнични документи.“
„Документи, свързани с благотворителните фондове за Русо?“
„Аз отговарям за опазването на поверителността на пациентите.“ „Нека тогава разгледаме надлежното разрешение.“
„Нямам задължението да ви обяснявам административни решения.“
Даниел пристъпи напред.
„Имате задължението да обясните защо благотворителните средства на моята компания са били преведени през тази болница.“
„Съветвам ви да говорите с адвокатите си.“
„Точно това правим.“
„Тогава ги оставете те да се занимават с това.“
Клара се премести, за да препречи пътя му.
„Д-р Уелър, моля, оставете куфарчето на бюрото.“
„Нямате правомощията да ме задържате.“
„Ние не ви задържаме.“
„Тогава се дръпнете.“
Кариерата ми, лечението на майка ми, бъдещето на Лео и свободата на Майкъл сякаш зависеха от този единствен момент.
„Оставете куфарчето там“, казах аз.
„Вие сте медицинска сестра, Рейчъл.“
„Да.“
„Не сте разследващ орган.“
„Не.“
„Тогава не се преструвайте, че разбирате въпроси извън вашата компетентност.“
„Разбирам, че досиетата на пациенти не бива да се изнасят, когато е подадено искане за запазване на доказателства.“
„Кой ви каза това?“
„Знам го.“
Даниел посегна към плика.
Уелър реагира по-бързо.
„Това не е ваше.“
Даниел спря.
„Защо?“
„Поверително е.“
„Поверително за кого?“
Клара внимателно вдигна плика.
Върху печата личаха инициалите на Камий.
„Откъде взехте това?“ – попита Даниел.
Клара обърна плика.
После погледна запечатания плик.
Клара го взе.
„Какво е това?“ – попитах аз.
Средствата бяха прехвърлени от благотворителната организация за новородени „Русо“ в частна сметка.
Подписът, с който е одобрено преводът, принадлежеше на Артър Бел.
Томас Дженкинс.
В този момент запечатаният плик започна да звъни.
Телефон.
И когато Даниел най-накрая разкъса печата, гласът в записаното съобщение не беше на Камий.
Беше на Майкъл.
„Рейчъл, ако чуваш това, значи вече съм задържан.“ След това добави: „Но Артър не е човекът, който е наредил преместването на парите.“
Част 6 – Обещанието на Камий
„Артър не е човекът, който е наредил преместването на парите.“
Даниел стоеше неподвижно до бюрото; едната му ръка лежеше върху запечатания плик, а в другата държеше телефона.
Клара посегна към флашката в калъфчето.
„Пусни останалото“, отвърна тя.
Майкъл продължи да говори.
„Артър е помогнал да се прикрие преводът, но не той го е инициирал.“
„Открих първоначалното нареждане в стария терминал.“
„Подписът под името на баща ми е копиран от документ, представен от Томас Дженкинс години по-рано.“
„Някой е използвал доклада на Томас, за да го изкара виновен след смъртта му.“
„Знам кой е наредил преместването на парите.“
„Името му е Саймън Уелър.“
Майкъл продължи.
„Уелър е работил с Артър.“
„Прекарвали са средства за благотворителност през болницата, след което са променяли документите за транспортиране, така че да изглежда, сякаш парите са изчезнали по време на превоза.“
„Томас е разкрил схемата.“
„Опитал се е да докладва за това.“
„Артър е прехванал доклада и е убедил всички, че Томас е одобрил преводите.“
„Камий е открила оригиналните файлове години по-късно.“
„Тя е помогнала на семейството ми, защото е знаела, че Томас е натопен.“
„Никога не е спирала да търси хората, които са го направили.“
Записът изпращя.
След това гласът на Майкъл омекна.
„Рейчъл, баща ти не е бил крадец.“
„Той е бил първият човек, който се е опитал да ги спре.“
Майкъл продължи.
„Камий е познавала Уелър и…“„Артър беше започнал отново да използва същата система.“
„Те отклоняваха средства от благотворителна организация за новородени и фалшифицираха транспортни документи.“
„Тя копира доказателства и създаде доверителен фонд за Лео, защото вярваше, че Артър ще се опита да поеме контрол над наследството.“
„Свърза се с мен, защото имаше нужда от някой извън компанията, който да открие Виктор Хейл.“
„Виктор разполагаше с дневниците за пратките.“
„Камий планираше да даде всичко на Даниел, след като успееше да докаже, че документите са автентични.“
„Тя не се е срещала с друг мъж.“
„Срещала се е с хора, които биха могли да ѝ помогнат да защити Даниел и Лео.“
„Помоли ме да продължа да търся, ако нещо ѝ се случи.“
„Провалих се.“
„Но не съм откраднал парите за себе си.“
„Платих на Виктор, защото той държеше доказателствата.“
„Щом съм задържан, значи Уелър ме е открил, преди да успея да стигна до теб.“
Записът приключи.
Никой не помръдна.
Даниел се обърна към Уелър.
„Вярно ли е?“
Клара взе флашката.
„Трябва да запазим това, преди някой друг да е пипал файловете.“
„Не разбирате какво се е случило.“
„Тогава обясни.“
„Изпълнявах нареждания.“
„От Артър?“
„Той каза, че средствата се използват за цели, които бордът на директорите не е одобрил.“
„Като ги прехвърляте в частни сметки?“
„Беше временно.“
„За три години?“
„Възнамерявахме да върнем всичко.“
„След като натрупате лихви?“ – попита Даниел.
„Артър контролираше сметките.“
„А ти подписваше преводите.“
„Страхувах се.“
„От Артър?“
„От това да загубя всичко.“
„Къде е Артър сега?“ – попита Даниел.
„Не знам.“
Клара провери таблета си.
„Служебният му пропуск е бил използван преди четиридесет минути.“
„Къде?“
„На стария терминал.“
Стая 214.
„Трябва да отидем там“ – отвърна той.
Клара поклати глава.
„Не сами.“
„Знам.“
„Този подпис е проследен“ – отговори тя.
„Как разбра?“ Попитах.
– Натискът не е правилен.
– Баща ти е подписал първия ред с естествено движение, но вторият ред имитира формата, без да съвпада с ритъма му.
– Натопили са го.
– Доказателствата са достатъчно сериозни за издаване на заповед за арест.
– Ами Майкъл? – попитах аз.
– Ще го открием чрез системата за задържане и ще се погрижим да има адвокат.
– Можете ли да гарантирате безопасността му?
– Към него не се отнасят като към извършител на насилствено престъпление.
– Той ще има възможност да обясни какво знае.
– А Артър?
– Участието му ще бъде установено въз основа на доказателствата.
– Но ако той е на терминала, не бива да се бавим.
Клара тръгна след тях, а след нея – Даниел и аз.
– Артър – каза Даниел.
Артър го погледна.
– Надявах се, че няма да дойдете.
– Знаеше, че ще дойдем.
– Знаех, че Камий е предвидила това.
– Къде са доказателствата?
Артър хвърли поглед към коженото куфарче.
– Част от тях са тук.
– Дай ги на детектив Маркес.
Пръстите на Артър се свиха около куфарчето.
– Ако го направя, компанията ще рухне.
– Не – каза Даниел.
– Компанията ще оцелее.
– Нямаш представа какво ще се случи, когато обществото разбере, че в продължение на години средства за благотворителност са били отклонявани.
– Знам точно какво ще се случи.
– Значи знаеш, че това не може да остане скрито.
Артър ме погледна.
– Баща ти разбираше, че институциите понякога изискват вземането на трудни решения.
– Баща ми се опита да ви разобличи.
– Баща ти беше идеалист.
– Той беше честен.
Лицето на Артър се втвърди.
– Честността не предпазва хората от последствията.
– Потайността – също не – отвърнах аз.
– Камий искаше да унищожи всичко, което семейството на Даниел беше изградило – отговори той.
– Не – каза Даниел.
– Тя искаше да спаси онова, което си струваше да бъде запазено.
Артър сведе поглед.
– Тя смяташе, че започваш да приличаш на баща си.
– Грешеше ли?
Артър не каза нищо.
– Остави куфарчето на масата. Артър не помръдна.
– Артър – каза Даниел с тих глас.
– Служиш на семейството ми от дванадесет години.
– На баща ти служих двадесет и осем.
– И го предаде.
– Защитих компанията.
– Защити себе си.
Артър вдигна поглед.
– Поддържах вратите отворени, докато баща ти беше болен.
– Също така пренасочи средства, предназначени за недоносени бебета.
– Възнамерявах да ги върна.
– Използва смъртта на жена ми, за да запазиш контрола върху доверителния фонд.
– Не съм нареждал засадата.
– Уелър ли я нареди?
Артър извърна поглед.
– Отговори му.
Мълчанието на Артър се проточи.
Накрая той отвърна: – Уелър уреди някой да пресрещне колата на Камий.
– Защо? – попита той.
– Тя беше копирала записите.
– Тя ли беше мишената?
– Не.
Гласът на Артър пресекна.
– Тя не трябваше да бъде там.
– Какво означава това?
– Уелър смяташе, че шофьорът ще бъде сам.
– Тогава защо Камий беше убита?
Артър затвори очи.
– Защото видя нападателите.
– Тя никога не е била мишената.
– Не.
– Уелър искаше да изглежда така, сякаш ти си поръчал насилие срещу бизнес конкурент.
– Кой беше конкурентът?
– Ръководител в транспортния сектор, който беше започнал да задава въпроси.
– А Камий?
– Тя разкри плана.
– Убиха я, защото можеше да разпознае замесените хора.
Признанието на Артър изпълни стаята със страшна простота.
Камий не б……предаде Даниел.
Даниел се обърна настрани.
Вътре имаше копия от извлечения по сметките, към които са били пренасочвани средства, оригиналните дневници на превозите, кореспонденция между Артър и Уелър, както и запис, направен от Камий малко преди смъртта ѝ.
Записът беше кратък.
„Сега знам, че благотворителните средства са били пренасочвани през болницата.“
„Томас Дженкинс беше набеден, защото откри първата следа от схемата.“
„Семейството на Рейчъл заслужава да научи истината.“
„Ако не успея сама да кажа на Даниел, се надявам той да разбере, че никога не съм спирала да го обичам.“
„Пазех тези документи, защото вярвах, че той ще избере честността, щом истината стане невъзможна за отричане.“
„И ако не може да ми прости, че съм скрила това – ще го разбера.“
„Любовта невинаги означава да споделиш всичко с някого незабавно.“
„Понякога тя е изборът да носиш страха сам, докато човекът, когото обичаш, не бъде достатъчно в безопасност, за да чуе истината.“
Записът прекъсна.
„Тя ме е защитавала“, промълви той.
„Да.“
„Мислех, че ме изоставя.“
„Тя се е опитвала да ти остави път напред.“
Разследването продължи месеци наред.
Доказателствата, свързани със смъртта на Камий, бяха предадени на държавните органи, а първоначалното разследване на засадата беше възобновено.
Виктор Хейл беше открит в Уисконсин.
Майкъл беше освободен, след като сътрудничи на разследването.
Майка ми се свърза с него първа.
Даниел чакаше наблизо, държейки Лео в ръце.
Даниел се приближи към нас.
„Имам нещо за вас“, каза той на майка ми.
„Не става въпрос за частно плащане“, уточни Даниел.
„Без никакви задължения.“
„Това е подкрепа от фондацията, създадена от Камий.“
Очите на майка ми се напълниха със сълзи.
„Тя знаеше за нас?“
„Тя знаеше, че семейството ви е станало жертва на несправедливост.“
Майка ми ме погледна.
„Тя обеща на баща ти, че един ден името му ще бъде изчистено.“
Майкъл наведе глава.
„И тя изпълни още едно обещание.“
„Какво обещание?“
„Да се погрижи семействата, на които фондацията помага, никога да не се налага да просят за своето достойнство.“ Даниел създаде независим управителен съвет и премахна прекия контрол на всички членове на семейството върху сметките на фондацията.
„Не можем да изградим доверие, като крием цената на неговата загуба“, отговори той по време на пресконференция.
Болницата можеше да ме уволни.
Майка ми получи необходимото лечение.
Седмици по-късно тя се разхождаше из болничната градина без чужда помощ – с една ръка, подпряна на моята, а с другата – на тази на Майкъл.
Година след смъртта на Камий, Даниел ми предложи брак.
Даниел протегна ръка с един съвсем обикновен пръстен.
„Преди смятах, че да закриляш някого означава да контролираш всичко“, каза той.
„Камий ме научи, че любовта означава и това – да се довериш на някого, споделяйки истината.“
„Ти ме научи, че доверието може да бъде изградено наново, дори след като е било разрушено.“
„Не мога да обещая, че животът никога няма да ни плаши.“
„Нямам нужда от такова обещание.“
„Не мога да обещая, че винаги ще знам какво да правя.“
„Нито пък аз.“
„Тогава какво можеш да обещаеш?“
„Че ще ти казвам, когато се страхувам.“
„Че ще те изслушвам, когато ми казваш истината.“
„И че никога повече няма да бъркам парите с любовта.“
„Тогава – да.“
Оженихме се шест месеца по-късно на скромна церемония до първата семейна клиника на фондацията.
Майка ми седеше на първия ред.
Майкъл стоеше до Даниел.
Клара Бел се подписа като един от свидетелите ни; тя беше напуснала частната си практика като семеен консултант, за да стане независим правен директор на фондацията.
„Ще прекарам живота си в това да те уча, че наследството ти не е онова, което притежаваш“, каза той на момчето.
„То е онова, което пазиш у другите.“
Година след сватбата ни, фондацията „Камий Русо“ откри първия си разширен център за недоносени бебета и семейства в затруднено положение.
В първия годишен отчет на фондацията имаше страница, посветена на Томас Дженкинс.
Друга страница беше посветена на Камий.
„Камий вярваше, че закрилата трябва да достига до хората, които имат най-голяма нужда от нея“, каза той.
„Тя вярваше, че истината не е враг на любовта.“ „И тя вярваше, че никое дете не бива да наследява страх, само защото възрастните се страхуват да се изправят пред миналото.“
Камий Русо.
„На него щеше да му хареса това“, каза Даниел.
„На нея ѝ харесва“, отвърнах аз.
„Понякога все още очаквам да чуя гласа ѝ.“
„И аз.“
„Мислиш ли, че тя е знаела, че това ще се случи?“
„Че ще се оженим?“
„Че ще се намерим.“
„Тя знаеше, че в крайна сметка ще избереш истината.“
„А ти?“
„Мисля, че тя знаеше, че ще избера него.“
Лео се обърна към нас, смеейки се, докато венчелистчетата се движеха над главата му.
„Майка ти ти е оставила чудесно наследство.“
Лео посегна към пръста на баща си.
„Това бяха любов и закрила.“
„Не страх.“
„Никога страх.“
Даниел и аз тръгнахме след него.


